Къмпинг. Следобед. Банда боси деца търчи наоколо. Хамак. Книга. Поистинало кафе. Дълго копняна идилия. Някой се провиква, че се очаква буря. „Аре стига бе“, крещя от хамака, „Писна ми от тъпите прогнози. Грее слънце. Каква ти буря?!“. Десет минути по-късно в далечината се чува гръм. Няма да мръдна от хамака! След малко слънцето подло се скрива. Нъц! Не мърдам оттук. Няколко капки дъжд. Отново гръм. Не могат да ме уплашат. Изведнъж озлобеният облак отваря ципа и се изсипва. Върху хамака, книгата и кафето. Е добре, явно ще повали за малко. Скривам се в палатката и продължавам щастливо да си чета. Дъждът плющи. И плющи. И плющи. Колко пък толкова да вали? След още двайсетина минути решавам да се покажа навън. Излизайки забелязвам, че куфарът с последните чисти дрехи доволно плува към съседната палатка. Някакви хора търчат голи към тоалетните. Мъжът ми гребе вода от палатката с хладилната чанта. Детето никой не го знае къде е. И точно когато се чудя дали да взема да се сдухам съседът по палатка пристига в дъжда с чаша ракия. Аз пия кафе пълно с дъжд. Някой пуска музика. Режем диня. А дъждът си плющи. И така неусетно мокри и кални танцуваме в локвите.
И слънцето наднича отново да погледа сеир. Даже довлачва дъга. Че и децата се материализират отнякъде. Групово се сушим на огъня. По детски щастливи. Ами добре че заваля! 🙂