Обичам летните бури. Обичам проливния дъжд, изсипал се непоканен на плажа. Бълбука в морето. Гмурвам се и водата облива света ми отвсякъде. Усещам едрите капки върху кожата си – удрят я, поят я, проникват през нея, просмукват се в душата ми и я измиват. Изчистват от мен натрупания прах и наслоените маски за пред сухичкия свят.
Обичам да гледам балончетата в локвите. Обичам да скачам в същите тези локви. Толкова силно, че пръските кал да рисуват лицето ми.
Обичам да усещам бурния вятър, който завихря дъжда, брули мокрото ми тяло и ме кара да потръпвам. Оставам в дъжда, като жадно цвете, ненаситно разтворило листата си.
Обичам да улавям с поглед светкавиците, разкъсващи пепелявите облаци и проникващи в морския хоризонт. Да чакам идещия гръм и да пускам звука да проникне през тялото ми, оставяйки след себе си ехо от тътен в сърцето ми.
Обичам и хладината на лекия, отминаващ дъждец, който лениво се сипе върху препилата земя, ей така, някак без да има значение.
Но най-обичам предусещането за слънце, безцеремонно разкъсващо облаците и нахално спускащо своите лъчи. И аз, мокра и премръзнала, утолила жаждата на тялото и измила душата, лежа на пясъка. И усещам как слънцето ме докосва, стопля капките по мен и ги превръща в земен дъх. И душата ми разцъфва с дъгата.
Деница Илчева, 2015