Вървя уморено към дома
с походка бавна и скована
след мене стели се мъгла
от спомените изтъкана.
Валят неизплаканите ми сълзи
гърми от неизречените думи
в краката ми се стичат вади от мечти
и стъпвам в локви от безумие…
Като старица в палто от листа
с коси от вятър оредели
нарамила съм своята тъга
за горещите летни недели.
За онзи влюбен морски бряг
за тихия стон на морето
за нощите с огън и смях,
когато прегръщах в мене детето.
Есента ме прибра у дома
разреши ми тъгата.
Превърна ме в стара душа,
уморена да пери крилата.
И както мокрото от дъжд листо
се подчинява на есенния вятър
и аз позволявам да умре в мен
това, от което се ражда нещо ново.
Деница Илчева, 11.2016