Стоя като закачена за невидим конец, прикрепен към тавана в средата на вмравунчен хупермаркет. Около мен кръжат хора, колички, дрънчат бутилки. А аз не мога да помръдна. Дъхът ми е заседнал някъде между гърлото и гърдите и едва, едва се промъква. Сърцето ми подскача в абсурден ритъм, сякаш се опитва да намери смислен такт между истерично пищящите лампички на фона на Jingle Bells и долитащата отвсякъде Last Christmas… Не си усещам краката, невидимият конец ме е отлепил от земята и се чудя как тези препускащи хора не забелязват моето левитиране. Стиснала съм зъби и челюстта озлобено стиска дъха. Чувствам се напълно неадекватна в тази пощръкляла, брокатено абсурдна, настървена да изкупи света реалност.

По дяволите, сякаш съм замръзнала тук! Опитът ми да се втечня и някак да се окопитя не дава никакъв резултат. Освен, че сърдечния ми ритъм вече докарва мелодията на Jingle Bells. Добре, какво се случва?

Никога не съм била фен на Коледните и новогодишни празници. Поне откакто пораснах. Това ли е? Приклещи ме коледната меланхолия ли? Какво е това вътре в мен, което притиска гърдите ми и стиска дъха ми? Тъга? Болка? „Глупости, лигавщини!“ си казвам, награбвам количката и се впускам в шеметното плячкосване на рафтовете в магазина. Напъхвам си тъгата дълбоко в мен, стискам още по-силно зъби и с настървена решителност се захващам със списъка за пазар. Синът ми ме чака вкъщи да правим коледни меденки. Подаръци – трябва да купя и подаръци! И опаковъчна хартия! Къде, по дяволите са скапаните украси за сладкиши? Няма ги, изкупили са ги всичките! Какво да направя сега, как ще украсяваме меденките?! Не мога нищо да направя… Аз съм пълен коледен провал! Съсипах Коледата и на детето… Сълзите изригват и не мога да ги спра. Стоя и рева пред рафта с подправки.

– Госпожо, ще взимате ли нещо? Направихте опашка тук. Бързам! – някаква жена настойчиво ме побутва с количката си. А аз рева…

В този забързан свят няма време за тъгата. За болката. За страха. Дори и ние да спрем за миг в опит да усетим себе си, веднага се намира някой да ни побутне да продължим да тичаме. Или още по-лошо – някой добронамерен приятел, който да ни каже „Хайде стига, всичко е наред.“ Може да е „наред“, ама на мен ми се реве!

Тъгата е бавна – първо изравя горния пласт на душата, облечена като някоя днешна драма, после протича надолу, към по-старите места, към страховете, които сме заровили в себе си. И когато се докоснем до тях, толкова боли, че в ужаса си пускаме дъскорезницата на ума в действие, издялкваме си някое рационално успокоение и продължава в душевен несвяст да търчим напред, натам, накъдето и да е. А тялото ни блокира в себе си всичко онова, което не сме си позволили да изпитаме.

– Майната ви, госпожо! – изкрещявам в лицето на коледното обезумяло чудовище. Искам да избягам от мравуняка, но върволицата не ми дава да мръдна.

Тогава една съсухрена ръка ме погалва по рамото. Възрастна дама с благ поглед ми се усмихва някак нежно и прошепва:

– Така е, някои хора все много бързат. За къде и аз не знам… Не й се ядосвайте, кой знае и тази жена от какво бяга? Вие добре ли сте?

Потъвам в очите й. Очи като езера, с брегове, набраздени от отминали болки и радости. Но искрящи езера, дълбоки, чисти.

– Благодаря ви, госпожо! Нещо тъжно ми стана, ще ми мине. Винаги минава…

– Така е, по Коледа тъгата е чест гостенин. Неканен, някак неуместен. Опитваме да я изгоним, но тя току се промъкне през някои отворен прозорец на спомените.

– Колко красиво казано… Така е, а понякога тъгата те сгащва пред стелажа за подправки – засмивам се аз.

– Е, усмихнахте се – грейва жената – Аз ще вървя.

– Благодаря ви, госпожо!

Възрастната дама се спира, обръща се и прошепва:

– Не се плаши от тъгата, мило дете, тя не идва да те плаши. Идва нещо да спомни, да разкаже. Коледата е и за това! Няма лошо и да поплачем на Коледа!

Обърна се и забута своята количка. Последните й думи, това, че ме нарече „мило дете“… сякаш говореше на онова дете вътре в мен. И то се почувства чуто, видяно. И се успокои.

И стойки там, насред мравуняка от хора се питам как да го усмихна това дете в мен. В този момент служител на магазина ме моли да се преместя и започва да зарежда стелажа. Отговорът идва сам – вече има украса за сладкиши. Грабвам няколко пакета и тичам към касата. Прегръщам тъгата си и се запътвам към дома, за да украсявам коледни меденки!