Самотата, за която не говорим

Аз станах майка преди повече от 10 години. Преди това си бях обикновен човек на 30 години. Имах страхотна кариера – анализирах числа, ръководех проекти, управлявах екип. Работата ми изискваше ежедневно да вземам решения и аз се справях блестящо. Имах самочувствие и увереност в способността си да решавам всякакви проблеми.

Връзката ни с партньора ми беше красива, пълноценна, основана на взаимност, любов, доверие и подкрепа. Имахме чудесен дом, финансови възможности и новината, че съм бременна беше огромно щастие за нас.

Това беше една дълго чакана бременност, в която аз се разположих с много радост и удовлетворение. Готови бяхме!

Но, като един млад, успешен, организиран човек, аз не прекарах 9 месеца в очакване. Никакво чакане – захванах се да уча! Имах вече 2 висши зад гърба си и точно както изучих финансите, се захванах да уча основите на майчинството. Девет месеца четох, проучвах, ходих на курсове, водих си записки. Подходих към майчинството така, както подхождах към работата си – амбициозно, отговорно и ангажирано!

В 9тия месец вече всичко ми беше ясно! Абсолютно ясно!

Имах списък с 24 точки за това как се къпе бебето!

Знаех всичко за кърменето! От толкова проучване в 7мия месец вече фанатично обяснявах на всички, които имаха неблагоразумието да ме попитат как съм, не за ползите от кърменето, а за абсолютната задължителност да се кърми, за хранителните свойства на кърмата, за имунната система, за психологическите ползи от кърменето и за това как ще кърмя – на поискване, по цяла нощ! Поне 3 години!

Знаех за захранването! Знаех за бебеносене! Имах концепция как ще го храня, как ще го приспивам, какво е добре да правя за ранното му развитие, какви играчки ще му купуваме, какви песни ще му пея, каква музика ще му пускам. Имах списък с 10 различни средства за борба с коликите. Имах диск с различни звуци и техники за приспиване.

Не се шегувам! Не знам дали ме разбирате – аз бях една напълно подготвена майка, с ясна и непоколебима концепция как е правилно да се гледат деца! Напълно готова за идването на бебето! Всичко беше под контрол!

И тогава синът ни се роди…

И още от самото раждане, още от първите дни след това, аз осъзнах, че нищо, ама нищо не знам. Защото това ново същество нямаше нищо общо с фантазията ми за бебе, за която бях подготвена.

Оказа се, че техниките за приспиване не работят. Той не спеше! Коликите бяха зловещи! Възглавнички, хомеопатичните капки и всички още 10 неща, с които се бях запасила не вършаха никаква работа.

Кърменето не се получаваше! Цедях се по 12 пъти на денонощие. Спях по 20 минути по 6 пъти на ден. Максимум. Тъпчех се с боза, жито и боза с жито, за да стимулирам лактацията. Качих 16 килограма след раждането! На третия месец бях напълно обезумяла. Нещо в мен крещеше с всички сила „Не се справяш! Ти си тотален провал като майка“. Видях се в огледалото и не се познах. От там ме гледаше една обезумяла, нещастна жена с чорлави коси и повърнато по блузата. Какво се случи с успешната, справяща се с всичко млада жена.

Но понеже и за следродилната депресия бях чела, събрах целия си натрупан през тези 30 години житейски опит и реших да се стегна. Имам проблем. Имам много проблеми. Какво мога да направя? Ще потърся помощ и съвет от някой с опит в това.

Спомням си, че една консултантка по кърмене, когато ме видя как изглеждам се опита да ми каже, че може би е по-добре да се успокоя, да опитам да поспя и че няма да е толкова фатално, ако му дам адаптирано мляко веднъж през нощта. Кой аз? Аз, крайният радикалист на тема кърмене?! Аз, която по форуми, градинки и събирания четях лекции за това колко е важно кърменето? Абсурд! Ден след това заспах на тоалетната, паднах и си ударих главата.

Тук е моментът да спомена, че с най-добрите ми приятелки от детството и още куп близки познати осъществихме бебешки бум и родихме с разлика от по няколко месеца. Така че имаше кого да питам за съвет. Обадих се една приятелка, която роди 3 месеца преди мен. На другият ден се срещнахме в парка. Бях готова да си кажа всичко:

„Аз не се справям като майка.

Каквото и да правя той не спира да реве. Колкото и да се цедя, кърмата ми не стига. Не съм спала от 3 месеца. Освен на тоалетната. Имам нужда от помощ, от съвет, ти как се справяш с кърменето, спането…“

Стигнах на уреченото място и видях приятелката си, гушнала бебето, извадила една огромна гърда, с производствен капацитет за поне 3 бебета. И бебето й лакомо, доволно сучеше. Помня как не успяваше да преглътне дебита и капки кърма капеха по тревата. За миг ми мина мисълта да ги събера… Толкова блажени, спокойни и наспани изглеждаха и двамата. Когато с усмивка и майчина смиреност ме попита „Как си, миличка?“, единственото което можах да кажа беше „О, чудесно! Толкова е хубаво всичко!“… Малко след това алармата ми звънна, че идва час за цедене и използвах да изчезна от тази идилия. Бутайки количката към вкъщи си мислех – „Няма какво да й споделям, тя не знае нищо за моя проблем, идея няма какво ми е на мен. При нея всичко си е наред!“

На следващия ден се срещнах с друга моя приятелка. Тя също изглеждаше спокойна и сякаш наспала се. Преди да си отворя устата за да изрева събралия се в мен ужас, тя спокойно си извади цигара, запали я, а след това подаде на спокойното си и усмихнато бебе шише адаптирано мляко. Както се досещате в този момент аз като видна кърмаческа екстремистка не само, че не й споделих колко ми е трудно, но бързичко си тръгнах, за да не й кажа каква огромна грешка прави и как да си майка е отговорност, кърмата е имунитет, кърменето е важно за психичното развитие и всички онези неща, с които будувах денонощно!

Прибирайки се към у дома, осъзнах, че никой няма моя проблем. Никой не може да ми даде съвет. Сама съм в това. Само аз не се справях и трябва да се справя. Каквото и да ми коства. Спрях да рева. Стегнах се.

Ако си спомняте в началото ви споменах, че с партньора ми имахме чудесна връзка. Истината е, че почти нямам спомен за него през първите месеци. Ама, не защото се беше изнесъл някъде. Не, там си е бил човекът, грижовен, всеотдаен баща и партньор. Само дето, аз напълно забравих за него, за връзката ни, за това, че винаги сме се подкрепяли. Приех детето като мой личен проект, с който аз не се справям. Дразнех се, че той ходи на работа, че спи нощно време. Сякаш отговорността за това дете беше само моя, сякаш всички решения трябваше аз да взема. Имах цялата му подкрепа и любов, но просто не ги виждах.

И се затворих. Затворих се в себе си, за да не би някой да чуе този глас, който крещеше „Не се справяш като майка!”. И тогава изпитах най-дълбоката самота в живота си. И огромна, задушаваща вина, че сега, когато с мъжа, когото обичам имаме дете, за което копняхме години, здрави сме, имаме подкрепата на приказни баби и дядовци, готови да дойдат с две тави храна на мига – аз съм самотна, виновна и нещастна!

Знаете ли, мислим си, че чувствата трябва да бъдат подкрепени с факти. Че, за да се чувстваме по определен начин, трябва да има „разумни“ причини за това. Причини, които другите да разберат. Сякаш опитваме да аргументираме чувствата си… Да ги оправдаем…

Истината е, че самотата може да дойде и когато светът ни е пълен с хора!

Може да ни връхлети и тогава, когато сме обичани и подкрепени. Когато имаме всичко, за което сме мечтали. Срамуваме от нея, крием в дълбоко. Слагаме маска, не споделяме. А имаме нужда точно от обратното! Ако я признаем тази самота, първо пред себе си, ако я споделим с близките ни, тогава само имаме шанса да оставим срама и вината и да се опитаме да  разберем. На мен ми отне години.

Аз почти се удавих с самота, когато станах майка.

Бях самотна, въпреки че бях щастлива, колкото и парадоксално да звучи.

Бях самотна, защото имах нереалистични очаквания за себе си като майка.

Бях самотна, защото четях прекалено много книги и така заглушавах гласа на собствената си душа, на собствената си интуиция. Търсех отговорите отвън, а не чувах отговорите вътре в себе си.

Бях самотна, защото толкова много знаех, че превърнах мнението си в институция и станах критична към тези, които не бяха към. Но критичността към другите е огледало на собствената ни критичност към нас самите. И всеки път когато критикувах някоя друга майка, аз всъщност се опитвах да заглуша гласа в мен, който казваше – Не се справям!

Бях самотна, защото поставих детето в центъра и забравих, че до себе си имам партньор, който освен, че е грижовен родител, ме обича и подкрепя.

Бях самотна, защото много силно ми липсваше някой. И този някой бях аз. Липсвах на себе си. Липсваше ми човека, който бях. Майката се роди, но за малко да убие всички останали аспекти в мен.

Бях самотна, защото се срамувах да споделя, че въпреки, че имам всичко, ми е трудно. Че има моменти, когато ме е страх. Че има моменти, в които се чувствам нещастна. Не споделях.

Раждането на детето е като житейска центрофуга. Това е житейски преход, нова роля, нов аспект от нас, който се ражда заедно с раждането на детето. И майката има нужда от период на порастване. 

Нека да започнем да си споделяме трудностите, да си признаваме страха, да говорим за самотата, която ни залива. Да спрем да се съдим взаимно, мили майки. Да изоставим това, че аз или ти или онази позната знае повече за това, какво е да си майка. Да спрем да вярваме, че има правилни формули. Формули има. Но те са лични. Диктувани от интуицията, а не написани в книгите. 

В крайна сметка самотата си отиде, когато приех, че никога няма да бъда перфектната майка,

че ще допускам грешки, че с много неща вероятно няма да се справя толкова добре, колкото бих искала. Но обичам детето си с цялото си сърце и това е, което е най-важното.