– Все едно някой на шега да ти отреже единия крак! Представяш ли си какво й е на мухата? – развика се баба й.

Ема заплака с глас.

– Бабо, аз ще се грижа за мухата, ще я храня всеки ден, ще й нося трохи. Тя няма да умре, бабо, няма! Няма да умре!

– Има неща, които не можеш да поправиш – въздъхна баба й – Поплачи си, има защо. Жестокостта към другия боли най-много отвътре.

Цяла нощ Ема сънува тежки камъни, които влачеше по едни безкрайни баири. А сега, в ранното утро, лежеше в леглото и гледаше Мухата. Тя се разхождаше нагоре, надолу по прозореца, сякаш осъзнаваща това, че повече няма да полети. Камъкът в корема все така тежеше.

Чу баба си да вика на двора:

– Стефко, стига копа ягодите, ела си почини. Чуваш ли какво ти казвам? Напича вече, ще вдигнеш кръвното пак! Ела, ще ти направя кафе, има мекици.

Ема погледна през прозореца и видя дядо си, който се беше привел с една мотика и внимателно прекопаваше любимите ягоди на баба й. Не изглеждаше като да я е чул. Ема беше забелязала, че дядо й имаше склонността избирателно да не чува баба й, но нея винаги чуваше. Зачуди се възможно ли е да оглушаваш само за гласа на един човек? Или кпо-скоро за конкретни думи? Дали можеш да оглушееш за думите „Написа ли си домашното?“, но да продължиш отлично да чуваш „Ела си вземи торта“. Хубаво би било…

Ема отвори прозореца внимателно, така че да не притесни мухата и се провикна:

– Деди, има ли ягодки готови?

Дядо й мигом се изправи и се обърна към нея, а лицето му се озари от онази усмивка, която Ема така обичаше.

– Няма, деди, не са узрели още. Потърпи няколко дни. Наспа ли се поспаланке?

– Да, идвам при теб да копая.

Баба й изскочи от кухнята и пак се провикна:

– Абе, Стефко, ти мен не ме ли чуваш? Казах ти да оставиш тази мотика и да дойдеш да си починеш. Хайде, кафето съм ти го сипала.

Ема се разсмя доволна, че е доказала тезата си за избирателното оглушаване. Нахлузи пантофите си и се затътри по пижама навън. Баба й я пресрещна още на вратата.

– Еме, къде си тръгнала така, облечи се, обуй чорапи, измий си зъбите, лицето, ръцете. Ама голямо момиче стана, пък трябва да те посрещам. И идвай да закусиш. Направила съм ти мекички.

Мекиците на баба й бяха най-вкусното нещо на света. Майка й така и не се научи да ги прави по същия начин. Топеше ги в сладко от ягоди. Дядо й беше направил нейна леха с диви ягоди.

Баба й беше изнесла в градината масата, а на нея се кърдеха мекиците и буркан със сладко от ягоди. В голямата кана имаше горещ чай от липа. Седнаха тримата. Докато лапаше поредната мекица погледът на Ема се спря на прозореца. Оттук не виждаше мухата, но знаеше, че е там, къде другаде можеше да е. Усети отново онзи камък в стомаха и остави залъка в чинията.

– Какво има, Еме, не ти ли харесват? Да не ти е лошо? Пребледняла ми се струваш? Дай да ти пипна челото!

– Добре съм, бабо.

В момента, в който усети ръката на баба си върху челото, сякаш се натисна бутон и от очите й закапаха сълзи.

– Еме, какво става, деди? Защо плачеш? – дядо й беше скочил до нея.

Баба й я придърпа в себе си и я гушна. Мирише на пържени мекици, беше топла и мека и Ема се сгуши върху гърдите й и се разрида още повече.

– За какво ревеш сега? – караше се баба й, докато нежно я милваше по главата – За майка ти и баща ти ли пак? Нали ти казах., че ще дойдат в събота. Днес е сряда, още 3 дни и ще ги видиш. Ама, ако така ще ми ревеш за тях да те прибираме в София?

– Стига ма, Донке, как ще я прибираме в София, я виж какво й е хубаво тука?! Еме, деди, защо плачеш?

– Не е заради мама и тати. – проплака детето – Заради мухата плача.

– Каква муха, Ема? – дядо й изглеждаше стъписан. Баба й се сепна някак:

– Ахаааа, заради тази муха дето вчера ви се карах ли? Е, Еме, аз такова… ами не беше хубаво туй дето направихте. Ама нищо де, една муха е тва. Аз колко мухи съм убила. Те са напаст, досадни да. Ама то… едно е да я праснеш с вестника, друго да я оставиш да умира бавно от глад. Та затова ви се карах.

– Донке! – рядко чуваше дядо си да повиши тон

– Какво „Донке“? – сопна се баба й – Е мога ли да не им се скарам? Ама бабе, хайде стига, не ми се сърди.

– Не се сърдя на теб, бабо, мъчно ми е за мухата. Аз съм лоша, заслужавам някой да ми отреже крака. Бабо, тя ще яде ли парче мекица?

Дядо й се суетеше наоколо:

– Еме, ела деди, ела да занесем на мухата от нашата закуска.

Беше сложил на едно листо трохи мекица и капка сладко. Влезнаха и дядо й залепи листото със скоч на прозореца, така че се получи нещо като легълце за мухата пълно с храна за закуска.

– Е, браво Стефко! – престорено възмутено дудняше баба й – Сега дай да отглеждаме мухи вътре. Знаеш ли с колко мухи ще напълниш стаята? Хубави работи, няма що!

Баба й грабна чиниите и отиде да готви боба, а Ема и дядо й се наведоха над ягодите. Не беше почистила и няколко плевела, когато чу братята Мишо и Асен да я викат от оградата.

– Емо, айде ма, ела да ходим за джанки.

– Бабо, може ли да отида с тях?

– Може, може, ама вземи си пуловера. И да не сте смели да ходите след Спасовата къща. И не влизайте по чужди дворове. И стойте далеч от кучетата на Гошо. И никакво катерене по дървета.

Ема вече търчеше през двора.

Когато се прибра следобед баба й я нахока, че не се върнала да обядва, докато й слагаше чинията и й режеше домати. Дядо й дремеше на хамака на двора под сянката на ябълката. След като се нахрани, Ема и баба й влязоха с къщата, за да почетат за Пипи. Обикновено баба й заспиваше още на първата страница, а Ема продължаваше да срича наум. Когато влезнаха вътре Ема погледна да види мухата. Нямаше я!

– Бабоооо, няма я!!! Мухата! Видя ли? Пораснало й е крило! Отлетяла е, бабо! Отлетяла е! Видя ли? От мекиците е, сигурно! Видя ли, нищо лошо не се е случило с мухата. Сега сигурно дори лети по-нависоко. – очите на Ема бяха пълни със сълзи на радост.

Баба й нищо не отговори. Но, докато Ема си събуваше чорапите, скришом побутна мухотрепачката зад леглото…