Мечо

Сивият костюм на града бе празнично окичен с лъскави топки. В мъгливите воали проблясваха шарени лампички, а автомобилната глъч напяваше коледни песни. Като в пощурял мръвуняк навсякъде пъплеха хора, нарамали огромни пликове пълни с подаръци.

Някъде там, в същия този развълнуван до истеричност град, в една притихнала малка уличка, където паркираните автомобили бяха мълчаливи стражи, светеше само една витрина. Там се бе сгушило „Магазинчето за подаръци на баба Васи“. Собственичката бе мила възрастна дама, която близо две десетилетия с много любов избираше, спасяваше, приютяваше и понякога продаваше играчки. Някои от тях купуваше от разпродажби, а други от магазини за използвани вехтории. Вземаше ги при себе си, лекуваше ги и им вдъхнваше нов живот. Изпираше ги грижливо, зашиваше някое паднало копче от роклите на куклите, закърпваше скъсаните уши, поправяше развалените капаци на музикалните кутии, пришиваше нови очички. Всяка една играчка в магазина имаше своя лична история и име. Имаше и пожелание, зашито за етикета, което баба Васи наричаше на този, при когото играчката отиваше.

Преди година по Коледа баба Васи почина, а магазинчето остана затворено за дълго време. Но преди няколко месеца друга по-млада жена го нае и събуди. Остави наследените от баба Васи играчки, но купи и нови – от лъскавите, светещите, модерни играчки, които сега всички купуваха.

Така започва историята за един Мечо. Баба Васи го бе намерила на разпродажба. Беше оръфан и проскубан, но тя го изпра, среса му козинката, приши му лапата, oплете му пуловерче и червено шалче и нежно го настани на рафта. Нарече го Мечо, просто Мечо. Дълго го гледа преди да избере какво пожелание да нарече за детето, което щеше да го избере.

Мечо бе едно съвсем обикновено и непретенциозно плюшено мече – кафяво, в черно носле, рошави малки уши, доволно пухкаво, чак малко безформено. Обичаше да си лежи в ъгъла на рафта и нехаеше за това, че хората, които влизаха в магазина рядко го забелязваха. Той се наслаждаваше блажено, когато следобедните слънчеви лъчи се промъкваха през витрината и топлеха коремчето му. Или пък лениво рисуваше облачета на прашния плот. Друг път тихо си тананикаше някоя особено бавна и протяжна мелодия или пък съзерцаваше как паяка плете своята красива паяжина.

На същата лавица живееше още една играчка, донесена от новата, млада собственичка на магазина. Това бе един шарен, светещ, бляскав, снабден с красиво малко ключе и механизъм неотразим Клоун. Клоунът крачеше напред назад, подскачаше, правеше кълбета, даже салта, танцуваше особено смешно. Издаваше всякакви кресливи звуци и казваше „Здравей“. Кой и как беше направил този механизъм не знам, но Клоунът не спираше своето представление дори за миг. Мечо се опитваше да му каже нещо, така му се искаше да го хване за ръка и да поседнат заедно двамата и просто така, нищо да не правят, кротко да помълчат. Но Клоунът изобщо не забелязваше мечето. Не защото беше високомерен, а защото той изобщо нищо не можеше да забележи, толкова беше погълнат от своето представление, от неспирно правене, с което се надяваше да се хареса на влизащите в магазина хора.

И в един такъв мъглив зимен ден, точно преди Коледа в магазинчето влязоха майка и дъщеря. Момиченцето беше на пет-шест годишно и още от вратата трескаво заразглежда играчките. В следващия миг съзря Клоуна и протегна ръце към него.

– Мамо, моля те, искам този Клоун, искам този Клоун!
Майката подаде играчката на дъщеря си, но погледът й беше другаде. В Мечо. Тя бавно се пресегна към него и нежно го пое в ръце. Потърка бузата си в мекото му коремче и се усмихна.
– А този Мечо, не ти ли харесва?
– О, мамо, но той е съвсем обикновен. Виж – само си стои, нищо не прави.
– Но е толкова мекичък и гушкав – прошепна майката
– Мамо, виж колко много неща прави клоуна – скача, танцува, ходи, издава смешни звуци. Забавен е, кара ме да искам и аз да подскачам. А това Мече е толкова скучно, изобщо не ми харесва. Искам клоуна! Всичките ми приятелки ще го харесат много.
Майката се усмихна, приклекна до дъщеря си, погледна я в очите и й прошепна:
– Миличка, нека ти разкажа нещо… Знаеш ли – във всеки от нас има по един такъв клоун и по едно такова мече. Клоунът обикновено се е настанил в главата ни и вечно нещо прави – търчи, подскача, говори, забавлява света. Него всички го виждат, харесват го, защото е красив, блестящ, интересен. А той никога не спира, защото го е страх, че ако спре няма кой да му навие пак механизма и повече няма да го харесват.
Но пак в нас, някъде там при сърцето живее и едно малко пухкаво мече. То обича да е бавно и гушкаво, да се излежава, да мечтае, да рисува и тихичко да тананика. Често забравяме за мечето – не го забелязваме, не се грижим за него, защото това мече не ни прави важни и интересни за другите. Но е толкова важно за самите нас. Защото там при сърцето е нашата истинска сила и творчество.
– Мамо, нищо не разбрах от твоята приказка! – с отегчение заяви момиченцето
– Знам – избухна в смях майката – Знам! Ще разбереш някой ден. Знаеш ли какво ще направим сега – ще ти купя и двете играчки и да видим дали ще заживеят заедно с теб.
Младата продавачка се усмихваше просълзено и небрежно погали една от завещените й от баба Васи стари кукли. Обеща й наум да й ушие нова рокля. Грабна Клоуна и преди да го сложи в торбата натисна едно копче и той замръзна. Мечо също се озова при него и двамата потеглиха заедно с майката и момичето навън.

Вътре в торбата Клоунът гледаше Мечо с ужасен поглед.
– Здравей! Аз съм Клоун – едва проскърца той.
– Знам – каза Мечо – гледам те цял ден. Ти чак сега ли ме видя? Опитвах се да те хвана за ръка и да те поканя да видиш една паяжина, но ти не спираше да подскачаш наоколо.
– Ами аз… аз така правя. Толкова много неща мога да правя и затова така… Но сега се счупих, свършено е мен. Кой ще ме хареса така, без моите номера, без моите танци – ако можеше да мърда клоунът сигурно щеше да се разтресе от плач, но сега само гледаше в една точка пред себе си.
– Не се страхувай. Пак ще подскачаш. Само се надявам, че ще спираш понякога и ще присядаш при мен, за да не ти свършат батериите – с обич каза Мечо хвана Клоуна за ръка.

Когато се прибраха у дома, момиченцето грабна Клоуна, включи копчето и той заподскача наоколо. А тя се смееше неудържимо. Мечо бе забравен в ъгъла.

Часове по-късно, майката открехна вратата на детската стая, леко смутена от настаналата тишина. Усмихна се. Защото там, нищонеправеща, облегната на скрина, със замечтан поглед зареян в облаците седеше дъщеря й, а в скута й се гушеше едно съвсем обикновено, но много пухкаво мече.

„В този живот, всеки има нужда от своето обикновено плюшено мече. За да ни напомня да гушкаме себе си. Нека Мечо бъде винаги с теб – и сега, когато заспиваш и след години, когато пораснеш и тогава, когато с него ще приспиваш своите деца. А някой ден, когато косата ти побелее, а Мечо много остарее, моля те, изпери го, среши му козинката, приший му лапата, оплети му ново пуловерче и го дай на своите внуци. Защото всеки има нужда от едно обикновено, но много пухкаво мече“

Баба Васи