– Защо го удари? А? – разкрещя се едната майка, стиснала силно ръката на дъщеря си. Почти висящото във въздуха дете я гледаше безмълвно, а по бузите й се търкаляха едри сълзи. Отвори уста сякаш да каже нещо, но в този миг я заля поредния майчин вик – Как не те е срам? Виж колко го боли? Защо го удари, бе, отговори ми?!
Разни малки пинизчета, с които ще си направя по-усмихнат и ведър живота през 2022
Мечо бе едно съвсем обикновено и непретенциозно плюшено мече – кафяво, в черно носле, рошави малки уши, доволно пухкаво, чак малко безформено. Обичаше да си лежи в ъгъла на рафта и нехаеше за това, че хората, които влизаха в магазина рядко го забелязваха. Той се наслаждаваше блажено, когато следобедните слънчеви лъчи се промъкваха през витрината и топлеха коремчето му. Или пък лениво рисуваше облачета на прашния плот. Друг път тихо си тананикаше някоя особено бавна и протяжна мелодия или пък съзерцаваше как паяка плете своята красива паяжина.
Лежеше със затворени очи. Чуваше как баба й снове из скованата лятна кухня. Отвори очи и я видя – мухата, която лазеше по стъклото на малкото прозорче. Същата муха! Тази, без едното крило.
Tози разказ е за това, което би споделил за преживяванията си моят син, ако през първата година от своя живот можеше да си общува с психиатър. Иска ми се да кажа, че описаните случки са измислени или че поне са силно преувеличени, но уви, не са… И все пак…
Здравей мамо,
Вчера ви чух, докато си говорехте с жена ми в кухнята, мислейки, че съм заспал. Чух, как Мими ти разказа за онзи едър господин, който неправомерно се престрои и удари колата ни, а след това явно се афектира, сграбчи ме и ми помогна да седна на капака.
Пиша си в тефтера, докато се подрусвам в тролея. И съчинявам рими, както става ясно. Срещу мен сядат момиченце на около 4-5 годинки и вероятно неговата баба. Момиченцето е екипирано, както само една баба може да екипира (имам сериозно подозрение, че голяма част от българските баби, преди да облекат милите си внучета, гледат прогнозата за времето, ама не за България, а за Сибир, иначе нямам обяснение защо непрекъснато виждам деца в риск от топлинен удар).
Аз почти се удавих в самотата, когато станах майка. Бях самотна, въпреки че бях щастлива, колкото и парадоксално да звучи. Бях самотна, защото имах нереалистични очаквания за себе си като майка. Бях самотна, защото търсех отговорите отвън, а не чувах отговорите вътре в себе си.
Facebook Phone-alt Времето не можело да се върне назад… Глупости! Онези лета на село. Грижливо скътани в едно слънчево ъгълче на сърцето ми. С баба
За коронавируса съм се размислила… Все ми се иска да търся смисъл в събитията, в уроците, които имаме да учим като човеци покрай всичко това…
Женствеността не е дреха, която да облечеш, не е роля, която да научиш. Не е скрита в абсурдни заучени реплики, които да редиш, докато клепаш с мигли. Женствеността не е клише. Тя не се определя от това какво обличаме, как се пъчим с гърдите си, как замятаме коси или как поклащаме бедра. Женствеността не е в размерите на обиколките. И най-вече не е в театралната безпомощност, с която се опитваме да изглеждаме тъпи и слаби, за да може мъжът да се почувства “голям, силен и умен”.
Напоследък все ме влече да се завръщам. Там, където съм била. Отивам, за да се върна. За да намеря нещо старо или да оставя нещо ново. Или наопаки.
Страхът пораства в мисленето и се смалява в опитването.
Една лятна сутрин вървях към скалите, за да посрещна изгрева на морския бряг. Пътеката виеше измежду стари селски къщи и изоставени дворове. Изведнъж силен лай ме изхвърли от унеса, чувах как побесняло куче тича към мен, приближава, лае ожесточено. Побягнах. С всички сили.
Туй то! Каквото оплесках, оплесках. Синът ни днес навърша 7 години и тежката отговорност на родителската функция за формирането на характера на детето ни бавно се оттича от раменете ми.
Много ми се иска да се обърна назад и с гордост да се потупам по рамото, да си закича медал “Перфектен родител” и да си връча грамота “Майка на века”. Но уви, вместо това прегръщам чувството си за вина и си отварям бутилка вино. И се питам “Каква майка бях през тези седем години ?”
Много дълго живях в създаден от мен затвор – затворът ТРЯБВА. Стените му построих от тлъсти чужди очаквания, скрепих ги със солидни дози неувереност, замазах ги с вмирисани обществени норми. А основите му бяха дълбоки и стари – изградени от страха, че не струвам, че не заслужавам. Покрити с дебел слой необичане на себе си.
Чудите се какво общо би могло да има между тези неща, нали? И аз не съм подозирала, че могат да се поберат в 10-минутен разговор. И то с 4-годишен човек…
Да бъда майка! Добра майка! Толкова беше важно…
Знаещата майка. Информирана по всички въпроси за храненето, ученето, средата, ваксините. Ходеща информационна агенция! Тази майка, която изчита всички форуми, преди да избере педиатър за детето си. Но въпреки това не му се доверява – преди да даде предписано лекарство изчита не само листовката, но и купища медицински статии.
Взимахме рейса от Хладилника и се качвахме на Златните мостове. Оттам тръгвахме по пътеката към хижа Еделвайс и към Конярника. Трябва да съм била на 5-6 години. Тези разходки са най-силният и емоционално зареден спомен с баща ми.
Гора. Сянка. В далечината проблясва парченце море. Припяват вълните. Оглеждам се и се усмихвам на разхвърляните наоколо като шарени мъниста палатки. Отпивам мента с тоник и лед. По тревата около мен са заспали деца, безразборно оплели крачета.
Не, не пиша, защото се смятам за даровит писател.
Пиша, защото така лекувам душата си.
И защото вярвам, че творчеството, във всички негови форми, е вълшебството, което свързва душите ни.
