Оживявам на къмпинг. Сякаш едно диво дете вътре в мен се пробужда. Оглежда се и започва да си спомня един живот от преди. Усещам солта по кожата си и я облизвам. Имам вкус на море. По краката ми има пясък. Дивото дете поисква да легне на земята и го следвам. Дишам в едно със земята, заровила пръсти в нея. Жива съм. Тук съм. Щастие.

Някой казват, че къмпингуването е любов за цял живот. И макар аз с нежност да си спомням едно лято преди 20 години на Арапя, честно казано не вярвах сега подобно преживяване да ме грабне особено. А се оказах запленена. И по един неочакван и лесен начин тази една седмица на къмпинг, докато лежах на хамака на бара и пиех бира, успя да разплета един доста заплетен възел вътре в мен – възела на парите.

Живях целия си съзнателен живот досега, изхождайки от мисълта, че парите са средство за постигане на свобода.

Вярвах, че да имаш достатъчно пари означава да можеш да влезеш в магазина и да пазаруваш това, което ти харесва, без значение колко струва, да можеш да отидеш на почивка на красиво място, в хубав хотел, да си позволяваш да се храниш на ресторант, защо не и всеки ден, да си купуваш дрехите, които харесваш, дори когато цената им е нереална и да приемаш това като начин да поглезиш себе си. Наистина мислех, че парите са свобода.
Виждах в парите сигурност, опора, убежище, което може да те спаси от някоя ненадейна беда, болест или бедствие. Или ако не може да те спаси, поне може да ти помогне.
Парите за мен бяха и средство за независимост. Не зависех от никого, не се налагаше да искам помощ, да моля за нещо, защото каквото ми трябваше – купувах си го.
Наистина мислех, че парите са свобода.
Парите за мен бяха и сякаш оценка за стойността ми, тази моята стойност, човешката. Сякаш колкото повече пари получавах, толкова повече струвах за себе си.
И всъщност, по стечение на обстоятелствата или по благоразположението на звездите, парите винаги сравнително лесно са идвали в моя живот. И точно заради това неусетно изградих един затвор, в което доброволно се напъхах. Не само това, ами и с неистов ентусиазъм продължавах да създавам нови и нови тухли, за да му вдигам стените. Кой затвор ли? Затворът на финансовото благополучие. Малко по-малко започнах да предпочитам все по-скъпи и скъпи хотели, почивки all inclusive, маркови дрехи, нехаех за цени, отказвах да си взимам карти за отстъпка в магазина… Следвайки модела на мислене, на който робувах, повечето пари трябваше да ме накарат да се чувствам все по-свободна, по-сигурна, по-независима и повече себе си. Но се случи точно обратното.
Парите ми отнеха свободата, защото за да ги имам, продадох именно свободното си време. А без свободно време нямаше кога да мечтая. Зарязах мечтите си, предадох идеите си, защото мислех, че няма кой да ги купи. Други неща се търсеха, мислех. Така че по-свободна определено не станах.

По-сигурна? Вярно, когато се разболеех, тичах веднага към най-луксозната болница, плащах си за прегледи при най-добрите лекари, купувах най-скъпите лекарства. Но всъщност се чувствах все по-несигурна, защото подсъзнателно знаех, че не лекарства ми трябват. Имах нужда от нов тип грижа за себе си, а за нея не трябваха пари. Трябваше осъзнатост и лично време, а тях нали ги бях продала… Така че и по-сигурна определено не бях.

И независима не станах, изкарвайки все повече пари. Напротив – зависимостта ми от другите, от притежанието, от самите пари ставаше все по-силна и натрапчива. Защото с нея заглушавах празнотата в мен. И така тухла след тухла затворът ми ставаше все по-непристъпен, а дивото дете в мен агонизираше.
Парите ми отнеха свободата, защото за да ги имам продадох именно свободното си време.
Не че докато лежах в палатката, изведнъж ме удари гръм и от утре отивам да живея в гората и да ям коренчета. Не че, сакън, повече никога няма да отида на хотел, да си купя скъпи обувки или да ям в тузарски ресторант. Ще го правя, разбира се, само че няма да очаквам, че това ме прави свободна. Няма да имам нужда от парите, за да съм щастлива със себе си. Защото осъзнах, че именно там, където парите не са фактор, се е скрила простотата. Там е безвремието, в което имаш пространство да чуеш дъха си. Там е пространството за душата, в което забравяш за обществените рамки и просто си. И точно там е свободата.
Именно там, където парите не са фактор се е скрила простотата.
Или едно обобщение от 4-годишния ми син в отговор на въпроса къде му харесва повече – на хотел или на палатка.

„И на двете места ми харесва. По ми е добре да заспивам в хотел, но ми е много по-хубаво да се събуждам в палатката. Защото трябва само да отворя ципа и съм навън. Всъщност няма значение къде съм, стига да мога да си играя .“