Танцувам

Аз съм Деница и танцувам!

Бях на 11, когато се влюбих в Танца. В следващите тринадесет години дните, мислите, мечтите, емоциите и чувствата ми бяха пленени от танца. Като състезател по спортни танци участвах в множество национални състезания и шампионати. В един момент паралелно започнах работа като треньор на детски танцови двойки и водех групи по танци за хора от всяка възраст. През 2004 завърших Национална Спортна Академия с диплома за Треньор по спортни танци и специализация Спортен Мениджмънт.
Прекарах в танцовата зала десетки хиляди часове за тези 13 години. Посветих на спортните танци тинейджърството си. В танците имаше от всичко – красота, вълнение, невероятна тръпка. Имаше и преумора, разочарование, пропуснати купони. Много ми дадоха, много ми взеха. Баланс винаги има.

Спомням си, че ходех по-рано в танцовата зала, когато нямаше никого. Пусках музиката и танцувах. Танцувах болката си, танцувах любовта си, танцувах всички онези чувства, които бушуваха в младежката ми душа. Танцът беше моята опора, хранеше ме с любов към мен самата, караше ме да се усмихвам. Беше невидимият, безусловният приятел, който ми даваше чувство за заземеност, за корени.

Тогава не си давах сметка, че танцуването бе моята терапия. Когато някой влезеше в залата, аз изключвах душата си и продължавах с другото танцуване – това, което изисква точно определени стъпки, добра техника и силно представяне пред публиката… Публиката, ех, тази публика. Тя ме уморяваше, объркваше. Критичният ми ум бързо схвана, че никога няма да бъда невероятна танцьорка, пак той – умът ми, превърна танца от опора в уморителна битка – да бъда оценена, да бъда харесана, да бъда успешна.

Докато един ден, вече на 24, не влязох отново в залата и не открих, че не изпитвам удоволствие да бъда там. И скъсах с танца – ей така изведнъж, без да се сбогувам! Танцовите ми обувки останаха забравени в залата. Защо ли? Защото повярвах, че е време да стана „сериозна“, да порасна, да се занимавам с нещо по-смислено. Завърших финанси и фирмено управление. Започнах кариера в банка. Облякох строг костюм, ушит от тесните ми схващания за мен самата. Вместих се в образа, който обществените очаквания ми бяха нарисували. Спрях да танцувам. Забраних си да чувствам изгарящата болка на скованото тяло, което имаше нужда да преживява танца, забраних си да чувам душата си, която стенеше, че има нужда да се излее в движение. Скъсването ми с танца ме откъсна от телесното, а отдалечаването от тялото затръшна вратата към душата ми. Така живях едни следващи 11 години.

Когато по-късно в живота си се срещнах с телесната психотерапия и поех по пътя на едно по-добро разбиране и обичане на самата себе си, танцът се завърна в живота ми. В началото желанието ми за танц беше изритано в ъгъла от страха ми, че е минало твърде много време, твърде съм пораснала, твърде е различно всичко. Но с всяка стъпка по пътя, една дълбока и незабравима увереност си проправяше път – увереността, че душата ми никога не е спирала да танцува. И си позволих. Започнах да ходя на курсове за съвременен танц, на танцови импровизации, но най-вече танцувах сама. Вкъщи, в хола, в банята, по поляните, при всяка възможност. И в мен се събуди енергия, която исках да споделя с другите. Така започнах да водя групи за Танцуване от Душата, за потапяне в Потока на танца.

Преди, когато се занимавах със спортни танци, танцуването ми бе част от рамка, в която спазвах стъпки, хореографии, танцова техника, за да мога да отговоря на очакванията на оценяващите ме и на публиката. Това бе танц, в който умът ми управляваше. Затова и в един момент ме умори.

Сега танцувам без изобщо да се интересувам от другите, от окови като „правилно“ и „красиво“. Танцувам със сърцето си, с душата си, чрез тайнствения език на тялото ми. Умът ми спира, когато танцувам днес. Поляга нейде в ъгъла и се ядосва, че няма пространство за него, че не може да ръководи процеса. Заглуших притесненията си, че не изглеждам добре, че съм качила килограми, че ще е нелепо в очите на другите просто така да си танцувам. Чух тези мисли, признах ги и ги пратих да си ходят. Оставих се на танца. Пуснах контрола на ума и позволих на душата си да се излее в движението на тялото. Отново пуснах корени. А връзката ми с танца, която се бях опитала да скъсам, винаги е била жива. И то, тялото, помни!

Днес танцувам навсякъде! Танцувам с душата си! Живея в потока на танца!

Потока на танца