Времето не можело да се върне назад… Глупости!

Онези лета на село. Грижливо скътани в едно слънчево ъгълче на сърцето ми. С баба и деди. С братовчедката. С бандата дечурлига – Мишо, Асен, Ники – белята. С утринния аромат на пържени мекици. И липов чай. Мелодията на дядовата мотика, която композираше сред лехите от ягоди. Пригласянията на съседските кучета. Влажната трева по босите крака. Въжета на люлката, чиято плетка ме омайваше. Игрите в гората. Рояка деца, които бръмчахме из селото. Крадяхме ягоди. Катерехме се по покриви и дървета. Особено там, където не ни беше разрешено. Храсталаците бяха замъци. Копривата – смъртоносна отрова. Търчахме без цел и посока. Тъпчехме филии с лютеница. А вечер огънят ни притихваше. Ровичкахме го смълчани. Заспивахме омаяни от пушека. Денят се просваше уморен, с прокъсани от игра колене.

После пораснахме. Бабите и дядовците си отидоха от живота. А ние си отидохме от селото. Без дори да си вземем довиждане. Просто пораснахме. Забравихме… Или мислехме, че сме забравили.

swing-2206260_1920

Тридесет и две години години по-късно се върнах на същото място. Никой не беше стъпвал там откакто баба и дядо починаха. Вървяхме по пътеката към къщата и разказвах на мъжа ми и сина ми за онзи наш двор. С ягодите и малините, грижливо охранявани от строени в редици овошки, лехите с цветя на баба, малката елхичка срещу люлката, която посадихме с дядо. Бялата къщурка, сгушила се сред боровете. Прозореца с перденца на лалета, през който надничах, когато валеше дъжд…

Първо не го познах. Подминах го. Оградата я нямаше. Всичко си бе отишло… Дворът беше непристъпен от храсталаци, в далечината се виждаше някога бялата къща, сега олющена, с гротескна зейнала врата. Докато се опитвах да стигна до нея, проправяйки си място през шипките, които озверяло ме деряха, сълзите вече се стичаха… Таванът беше паднал. Някой беше тършувал вътре. По пода се въргаляха полите на баба. На дядо синята риза, с която ходеше вечер в кръчмата. Вестници от 1987. Покрита с мухъл книга “Как да отглеждаме ягоди, малини и къпини”. Любимата ми детска кукла. Гребенът на дядо.

Седнах на прага. Изпитвах вина. Изпитвах срам. Но най вече тъга, че си е отишло. Всичко си беше отишло. И баба и дядо си бяха отишли. Детството си беше отишло… “Не мога да върна времето назад.”, виеше сърцето ми. Стоях на прогнилия праг, а сълзите ми попиваха в избуелата трева. Оплитаха се с корените в земята и се превръщаха във въжета. Въжета на люлка. Като онази люлка, детската. И се залюлях. Зарових боси крака в тревата. На екрана на душата ми  се прожектираха картини от това, което си беше отишло. Пътувах назад във времето. С всяка сълза идваше нов спомен. И сякаш ми замириса на липов чай. И сякаш чух мотиката на дядо. И сякаш наблизо излая куче.  Не смеех на отворя очи.

Тогава една ръчичка леко ме побутна. “Мамо, виж, тук има цветя.” И синът ми посочи през храстите, една туфа с нацъфтели иглики. Точно там, където баба ги садеше. Мъжът ми беше извадил от нейде брадва и вече сечеше храстите. Избърса сълзите ми и без да каже нищо продължи да сече. Едно куче махаше с опашка насред буренясалия двор. Сякаш отдавна ни чакаше да дойдем. Скоро на тумби заприиждаха приятели, деца, кучета, местни зевзеци, няколко кози…

И така, на един залък време шипковите храсти се превърнаха в огън. Липата цъфна. Дворът се напълни с деца. Птичките оглушаха от крясъците им. А ние пиехме бира и борехме шипките. Тишината на забравата направи място на живеенето.

На тръгване забелязах, че в съседската къща има хора. Подвикнах и излезе мъж, който усмихнато се представи “Здрасти, аз съм Мишо.” Мишо?! Оказа се същият Мишо, с който се катерехме по покривите. И който също 32 години бе кътал детски спомени.

Времето не се връщало назад. Глупости! То просто никъде не е отивало. Времето си седи на двора, сади шипки и чака да си спомним за него. Чака да го живеем. Не в спомените. Не и в мечтите. А в босите крака по тревата, мириса на огън и детския смях.

Деница Илчева, май 2017

psychotherapy_card_small