Уроците на изминалата година – Страхът…

Страхът пораства в мисленето и се смалява в опитването. 

Една лятна сутрин вървях към скалите, за да посрещна изгрева на морския бряг. Пътеката виеше измежду стари селски къщи и изоставени дворове. Изведнъж силен лай ме изхвърли от унеса, чувах как побесняло куче тича към мен, приближава, лае ожесточено. Побягнах. С всички сили. Препъвах се, падах, а то бе все по-близо. Спрях на ръба на скалата. Обърнах се и не го видях, но знаех, че пътят обратно ще мине отново покрай това куче, нямах друг път. Сърцето ми беше сгърчено от страх. Страхът ме изтръгна от момента, превзе изгрева. Така и не забелязах кога слънцето се примъкна на хоризонта. Бях потънала във филмите на страха. Бях малка и имах нужда да бъда спасена. Исках някой да уплаши кучето и да ме хване за ръка. Обмислях дали да не крещя за помощ на преминаващите в далечината лодки. Или да се хвърля в морето и да плувам далеч от кучето. Дълго стоях на тази скала.

В един момент осъзнах, че имам само един път и той преминава през страха. „Това е само едно куче и то е по-малко от мен. И аз имам зъби. И аз имам нокти. И аз мога да ръмжа.“ Намерих камък. Концентрирана сила. Грабнах една пръчка. Тя щеше да ми даде размах, за да защитя пространството си. И започнах да се надъхвам. На-дъх-вам! Да дишам и да се свързвам със силата в себе си. Кучето беше моят страх. И бях готова да размажа този страх, ако ме нападне. Вървях напред по пътеката, стисках камъка и не спирах да дишам. Тогава чух лаят отново, но вместо да се свия от страх, поех още по-дълбоко дъх и започнах да ръмжа. Бях готова за битка. И тогава злото куче изскочи от храстите към мен. В мига, в който ме видя, лаят спря. За миг застинахме с вперени един в друг очи. Тогава забелязах, че това е малко куче, което беше подвило опашка. Просто кутре. Пуснах пръчката и камъка. Приведох се и го извиках. То завъртя опашка и дойде да ме ближе. После ме изпрати до вкъщи.
Причината за страха ми беше истинска, но самият страх беше филм, измислен от ума ми. И научих, че следващия път, когато страхът се опита да превземе мига ми, мога да се надъхам, да концентрирам силата си, да намеря ресурсите си, да браня пространството си и накрая да го прилаская този страх. Защото само през срещата със страховете си мога да пораствам. А те често са просто кутрета.

andre-spieker-238

Photo by André Spieker on Unsplash

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Деница Илчева, декември 2017