Среща в тролея

Пиша си в тефтера, докато се подрусвам в тролея. И съчинявам рими, както става ясно. Срещу мен сядат момиченце на около 4-5 годинки и вероятно неговата баба. Момиченцето е екипирано, както само една баба може да екипира (имам сериозно подозрение, че голяма част от българските баби, преди да облекат милите си внучета, гледат прогнозата за времето, ама не за България, а за Сибир, иначе нямам обяснение защо непрекъснато виждам деца в риск от топлинен удар).

Момиченцето още със сядането си започва съсредоточено да ме разглежда. Усещам как този уж невинно любопитен поглед внимателно инспектира обувките ми, панталона, дрехите, косата, докато не се се заковава в тефтера и движенията на ръката ми.

Придърпва баба си и “тихо” й прошепва:

– Бабо, тази какичка какво пише?

Yes! Аз съм “какичката”! Алооооу, чухте ли всички? КАКИЧКА! Какво прекрасно дете! Налегна ме умиление…

– Това не е какичка, а леличка!

Зло, завистливо бабе! “Не е какичка, а леличка”… дрън, дрън. Ти пък си бабичка! – мисля си аз, докато вече по-скоро симулирам, че нещо пиша и по-скоро подслушвам как се развива разговора.

– На мен ми изглежда какичка!

2 на 1 за мен срещу бабето! Това е най-сладкото дете на света!

– Бабо, тя защо пише?

– Не знам. Сигурно, за да не забравя.

– Както ти си записваш какво трябва да пазаруваш ли?

– Да, да, така. Стига вече, не е възпитано да шушукаш така.

Детето веднага си взема бележка и започва да говори на висок глас:

– Значи какичката (!) пише някакъв много дълъг списък за пазар. Което ме кара да предположа (!), че има 10 кучета и 6 котки. И най-вероятно всяко едно от тях обича различен вид супа. И тя сега си записва продуктите за тези много различни супи, които трябва да купи. Ами да! Как иначе ще запомни да вземе картофи, цвекло, моркови, звездички, от онези дългите червейчета (фиде?)…

– Стига вика – скара се бабето – целия тролей теб те слуша!

– И каката ли?

Долавям една палава нотка в гласа и вече не се сдържам. Вдигам глава и се усмихвам на момиченцето.

– Здравей!

– Здравей – отвръща ми тя, преструвайки се на засрамена.

– Искаш ли нещо да ме питаш?

– Да. Цял живот чакам да те попитам (!)  – как се казват 10те ти кучета и 6те котки? И за тях ли пишеш списък за пазар? Защото обичат различни супи ли? Ти как успяваш да сготвиш толкова много супи?

Преди да успея да се облегна на въображението си и да кажа нещо, малката продължи:

– Знаааааааам! Имаш вълшебна пръчка и като я завъртиш всички зеленчуци се нарязват сами, след това омагьосваш огън и много тенджери и продуктите политат към тях, а вълшебни лъжици сами ги бъркат.

Сещам се за дома на Рон от Хари Потър и се замислям дали това не е следващата Джоан Роулинг. Твърде е малка да са й чели Хари и подозирам, че тази картина току що бе създадена от нейното въображение.

– Ти си прекрасна разказвачка на истории, знаеш ли? – питам детето с истинско възхищение.

Бабата прекъсва творческата идилия със строг глас:

– Моля ви, госпожо, не я насърчавайте в тези нейни постоянни фантасмагории. Кажете й, че нямате куп кучета и котки. Иначе ще слушаме тази история вкъщи поне седмица.

Още съм й обидена за “леличката” и не мога да се сдържа:

Напротив, госпожо. Всъщност имам много кучета и котки! Почти 10!– лъжа безсрамно.

Лицето на малката грейва. Обръщам се към нея.

– Но знаеш ли какво? Не пиша списъка за пазар, защото още не съм почнала да забравям (3 на 1 за мен!). Пиша си дневник. Ти знаеш ли какво е дневник?

– Не.

– Ами това е мястото, където си записвам всякакви интересни истории, които ми се случват или които си измислям, че се случват.

Момиченцето сяда до мен и започва да изучава тефтера ми. Подавам й го, а тя го поема много внимателно, сякаш е нещо вълшебно. След малко ми го връща и поглежда баба си:

– Бабо, искам да ме научиш да пиша!

Бабата въздъхва отегчено:

– Малка си още, ще се научиш в училище!

– Но аз искам да си имам дневник и да си пиша истории в него! Сега!

– Стига глупости.

Е тук вече ме настъпва по творческия мазол.

– Госпожо, внучка ви иска да научи буквите, иска да пише в свой дневник, да измисля истории, а вие й казвате, че това да “глупости”?! – изпитвам неприкрита неприязън към това копие на Долорес Ъмбридж (Ако не знаете коя е, моля прочетете най-после Хари Потър!).

– Ами глупости са, я! Фантасмагории! Да вземе да стане някоя писателка, та после да се чуди как ще се оправя в живота!

Иска ми се да запуша ушите на детето, за да не чува тези думи. От опит знам как се запечатват дълбоко. Как се превръщат в един вътрешен глас, който ще преследва това дете, когато порасне и ще се опитва да прекършва всеки порив на творческата й душа. Фантазиите си ще нарича фантасмагории, вълшебството на въображението си ще приема за несериозен каприз, а ако някога се престраши да се отдаде на творчески занимания, този глас ще й повтаря безспирно, че не е достатъчно добра, че никога няма да успее, че това е несериозна работа. Питам се, защо ли ми се случва тази среща точно днес?

Поглеждам бабата и събирам цялата си добра, приемаща и спокойна част от себе си, за да й кажа меко и с усмивка:

– Моля ви, отидете сега до една книжарница и й купете един красив тефтер…

– С розови цветя! – обажда се момиченцето

– Тефтер с розови цветя. И ако поиска от вас да й покажете буквите, моля ви, направете го. Слушайте историите й. Измисляйте с нея. Насърчавайте я да фантазира. А когато един ден издаде първата си книга, ще ви изкаже там своята благодарност – “На баба, която ми купи първия тефтер и ме научи да пиша.”  Няма да е лошо, нали?

Бабата ме гледа изумено. Хората на съседните седалки се подсмихват. Момиченцето бръква в чантичката си и ми подава един розов ластик.

– Този е за твоето кученце – онова оранжевото, малкото, дето е рошаво и все подскача и има опашка на главата. Можеш да му я връзваш с него. Дано не се сърди, че е розово.

Разсмивам се. Това дете изгражда образи с такава лекота, че сигурно влизайки вкъщи щях да се огледам за оранжевото кученце с бретона.

– Благодаря ти. Рошко няма да се сърди, сигурна съм!

Слизам от тролея и отивам да си купя тефтер. С розови цветя!

il_fullxfull-393137379_hfbk

Деница Илчева, Потока

11.2016