Скърбя…

Скръбта няма структура, форма, няма срок на годност. Тя те връхлита, помита всяко друго чувство, после сякаш изтича през сълзите, но само за да те залее отново. Понякога, когато най-малко очакваш. И колкото повече й се противиш, колкото повече усилия полагаш да избягаш от нея, толкова по-сигурно е, че ще се давиш във вълните й. Не я спират нито стени, нито думи, нито рационализациите на ума.

Загубих много близък човек. Моят любим чичо Жоро почина. И наблюдавам скръбта си оттогава – как ме връхлита или тихо се промъква, или се прави на заспала, докато умът ми се занимава с разни неща. Но е тук. В мен. Тежка и дълбока. Като тъмно планинско езеро.

Чичо Жоро беше като скала на брега на морето. В нея се разбиваха мощни вълни, но той не се занимаваше с тях. Имаше изгреви за посрещане и залези за изпращане. Беше моята скала. Вестта за смъртта му ме прати на морския бряг, за да срещна собствения си страх от вълните. Щяха ли да ме отнесат сега, когато него го няма? И докато плувах в сълзи, спомените започнаха да извират.

Когато татко ми почина с мама отидохме на село. Чичо Жоро беше там. Чакаше ме на двора и беше подредил таблата. Никога не ме оставяше да го победя (или поне така си мислех). Първият път, когато се разсмях след смъртта на баща ми беше, когато го победих на табла. Когато смехът беше изблъскан от сълзите, той ме гушна и само ми прошепна „Всичко ще бъде наред, не си сама. До теб ще съм винаги.“. Вечер палехме огън и правехме шишове. Не ми говореше дълбокомислени неща, не ми казваше така нелепите към онзи момент думи като „времето лекува“, „животът продължава“ и други подобни. Просто беше там и ме учеше как да продължа да живея, въпреки болката.

Ставахме в 5 сутринта и ме водеше за риба. Учеше ме как да връзвам кукички. Учеше ме да седя в тишина. Даваше ми да карам пежото на връщане. Седеше до мен и палеше цигара, с което сякаш ми казваше „Спокоен съм, ще се справиш“, макар и да не изричаше думите. Вярваше в мен. Никога не ми го каза, но го усещах.

жоро

Когато започна раждането на сина ми, той ни откара в болницата. Бъдещият татко и леля ми бяха извън себе си от притеснение, а шегите на чичо ми, който целеше всички дупки и прелиташе над спящите полицай, за да помогнел на внук му да излезе по-лесно, бяха запомнящо се успокояващи за мен. Той ни закара и вкъщи след изписването. Беше там вместо бащата, който бях загубила. Той беше там за мен във всеки важен момент в живота ми. Беше до мен, когато ме беше страх, когато си мислех, че нямам сили, когато спуквах гума. По неговия начин – понякога шеговит, понякога леко груб, но винаги с обич, с грижа, с истинност и човечност.

Такъв беше той – истински! Мразеше претенциозността, снобарщината, маскарада. Пред него маските ми винаги си личаха, усещаше ги и ми ги навираше в муцуната. Когато говорех с него, лъжите, в които убеждавах самата себе си, блесваха в съзнанието ми. Сякаш беше лакмус за истината.

Имаше силен дух. Силният човешки дух се познава по това, че не може да живее фалшив живот. Няма нужда да се преструва на някой друг. Просто е. Живее и живота такъв какъвто е.

Силният човешки дух избира кога да си отиде. Когато е предал своите уроци, когато е построил своите къщи, когато е прегръщал своите внуци, когато е измайсторил своите идеи. Силният дух не иска да живее в слабо тяло, затова отлита. За да продължи да е с нас винаги!

Няма да се сбогувам с теб, чичо Жоро! Ще скърбя, ще плача, ще се смея на спомените за старите шеги, ще разказвам за теб на сина ми, но няма да се сбогувам. Защото знам, че като му дойде времето пак ще ловим риба заедно! До пак, на брега на някой язовир! Винаги си с нас!