Разсъбличането на щитовете и още уроци

  • Не искам повече да градя щитове!

През изминалата година тялото ми ми даде един ценен урок. Отказа повече да държи щитовете, които цял живот усърдно градя. „Нямам повече сили за това“, заяви тялото ми. И аз нямах друг избор освен да се вслушам. Дойде време да свалям щитовете. Един по един. И да спра да се крия зад тях. Но първо нека ги призная.

Щитът „Аз знам“ цял живот ме брани от потенциалната заплаха да завися от друг или да съм неадекватна в някаква ситуация. Отличничката в мен се е вкопала толкова дълбоко, че бая боли всеки опит да я обеля от себе си. Но си обещавам, че през тази година ще знам по-малко и ще чувствам повече. Че ще опитвам да слушам повече и да говоря по-малко. И че вместо да бягам от всяка потенциална ситуация, в която може и да не знам, ще се науча да питам и да търся помощ. Или просто да си стоя незнаеща. И белким, ако спра да съм толкова умна, може да стана по-спонтанна.

Другият щит, който бавно започвам да събличам е този на „Аз съм успешна“. Уморих се да се мъча да съм успешна. Винаги, във всичко. Защото, докато в съзнанието ми провалът не е опция, всъщност живея в постоянното усещане за провал. И ако ще съм успешна в нещо през тази година нека да е в това да не ме страх да провалям успешно и да опитвам отново. Да поиграем с провала. Защото…

Насилието има много форми. Насилието над себе си също. Двете често са свързани. А перфекционизмът е най-социално приемливото, дори толерирано насилие над себе си.

Време е да се разделим с г-ца Перфектност! И да взема да дам малко пространство на г-жа Мързел по пижама на дивана…

  • Никой не е толкова голям, колкото изглежда.

Никой не е толкова велик, безгрешен, можещ, знаещ, творчески. Докато виждам огромността на другия, всъщност се крия от собствената си порасналост. Един от големите ми уроци през миналата година бе да се науча да виждам вътрешния си авторитет, а не да се вкопчвам във външния. Да познавам собствената си сила, а не да тичам след чуждата. Да се доверя на себе си, за да мога да видя и да се доверя и на човека срещу мен. Но не като на някой по-голям, а като на друго човешко същество, което е точно толкова дете и точно толкова голям, колкото съм и аз.

  • Страхът пораства в мисленето и се смалява в опитването. За това вече писах…
  • Животът ми е пълен с любов!

Има хора, които винаги ще бъдат част от живота ми, защото са част от мен. И колкото и да се старая да избягам от тях, да ги изоставям, да се самозалъгвам, че не ми липсват, когато животът ни срещне в прегръдка отново, страхът ми да съм уязвима се разтапя и се прибирам у дома. Научих, че обичта ми към другите може да бъде истинска, само когато извира от обичта ми към мен. И през изминалата година се заобичах повече. И изведнъж почувствах колко пълен с любов е този мой живот!

Затварям вратата на 2017 с радост и благодарност за извървения път.

И нека 2018 просто да БЪДЕ!