Остави ТРЯБВА и бъди!

Много дълго живях в създаден от мен затвор – затворът ТРЯБВА. Стените му построих от тлъсти чужди очаквания, скрепих ги със солидни дози неувереност, замазах ги с вмирисани обществени норми. А основите му бяха дълбоки и стари – изградени от страха, че не струвам, че не заслужавам. Покрити с дебел слой необичане на себе си.

В ТРЯБВА животът едва вирее, плесенясва, смърди. Вехнеш бавно, но сигурно. Въздухът рядко достига, дишането е плитко, сбито. Бързаш, много бързаш и винаги закъсняваш. Закъсняваш за никъде. Времето е висша скъпоценност в ТРЯБВА, защото никога не е достатъчно. Толкова много има, което трябва. Във всеки ъгъл на този затвор стои стража. Понякога не я виждаш, защото е застанала в сянката, но тя следи, дебне те и само да посмееш да си помислиш дори да погледнеш навън, те сграбчва в мощна хватка и те оставя без сили, без въздух, без право да си изобщо. Стражата на Вината дебне отвсякъде.

Когато осъзнах къде съм попаднала и живяла, започнах да гриза с настървение стените от чужди очаквания, да вдишвам свобода, да дълбая в основите, където под страха лежеше способността ми да се обичам. Реших, че е време за нов дом – дома ИСКАМ. ИСКАМ е лично, мое си. ИСКАМ е грижа, заявяване. В ИСКАМ кипи възбуда, желание, вълнение.

Обещах си, каквото исках през миналата година. Исках да се обичам, да се грижа за себе си, да мечтая, да творя, да съм бавна, да пътувам. Толкова много неща исках. Когато напуснах ТРЯБВА, глътка след глътка осъзнах, колко много ИСКАМ живее в мен – гладно, нечуто, ненахранено досега. За него все нямаше време и пространство. Дотогава ИСКАМ беше каприз, нещо, което отлагах, за тогава когато ТРЯБВА е изпълнено. А ТРЯБВА никога не свършваше…
Но през изминалата година осъзнах, че ИСКАМ ме прави тревожна. ИСКАМ е и нямане, липса, недостатъчност. ИСКАМ е бъдеще, нещо което „ще“ или само „ми се ще“, тогава когато не присъствам и не се задвижвам към това, което искам. Домът на ИСКАМ се задръсти със собствените ми очаквания към мен самата. Защото ИСКАМ предполага действие, движение към това, което искам. А не стоене в искането и мислене.
Затова тази година просто СЪМ. Каквато съм. Приемам се и се обичам. Тук, днес, в този момент. Движа се, но не тичам. Не се насилвам да съм бавна, когато ми се бърза, но и спирам, когато усетя, че имам нужда да спра. Търся баланса в себе си, но когато го загубя, не си се сърдя. Обичам се и щастлива и гневна. Стоя в това да не знам. Пращам вината по дяволите, за да отворя място на приемането. На мен самата. Сприятелявам се със страховете си, без да ги отричам, да бягам от тях или да искам да ги забравя.

Тук съм. Дишам. Жива съм. СЪМ!

ТРЯБВАШЕ да съм…
ИСКАМ да съм…
СЪМ!
А някой ден ще бъда просто БЕШЕ…