Разбъркани от времето мисли за щастието

Нека ви разкажа една история.

Намерих си дневника от времето, когато съм била на 12 и там, на пожълтелите листа на една оръфана тетрадка с Бон Джоуви на корицата, старателно ръкописно написано се мъдри следният въпрос “Как да постигна щастието?”.

notepad-407197_1920

Та значи още от тази крехка възраст мен силно ме е занимавал въпросът “как”. Не “какво”! Явно не съм си падала по философските разсъждения за това “какво е щастието” и има ли то почва у мен. Но виж “как” е нещо, което мога да контролирам, планирам, прилагам… И така, някъде там преди четвърт век аз закарфичих табелката “щастие” на стената и се заех да го постигам. Няма да ви занимавам с житейската си история, но бих искала да споделя някои свои открития:

  • Винаги осъзнавам, че съм била щастлива в даден момент от живота си, когато този момент отмине. Никога по време. По време на щастливия миг бях твърде ангажирана да мисля какво да направя, за да го задържа, да не го загубя, прекалено заета да проверявам той съвършено щастлив ли е този миг наистина…
  • В повечето случаи постигането на дадена цел, която очаквах, че ще ме направи бленувано щастлива, всъщност не ми носеше нищо повече от моментно удовлетворение. Което пак си е хубаво, но аз изобщо не си давах време да се насладя на това усещане, а моментално се втурвах да катеря следващата стълбица към онова мое Щастие…
  • Това мое помпозно Щастието сякаш винаги живее някъде в бъдещето, проектирано върху някоя от поредните ми цели или пък някъде в миналото, свързано с някой спомен, който когато се е случвал е преминал покрай мен. Щастието някак профучава покрай мен, като философска приумица, която никога не е тук и сега.

Така че на 37 години се озовах не само без яснота “как” да го постигна това щастие, но и без реална идея “какво” е то точно. Докато един ден… :)

Един хубав ден, 6-годишният ми син, ей така между обсъждането на Хари Потър и някаква нова версия на Майнкрафт ненадайно попита “Мамо, какво е щастието?”.

Не знам защо подобни философски запитвания винаги се случват в най-неподходящите моменти, докато се провирам в сутрешни задръствания (или пък всъщност най-подходящите), но преди да имам време да осмисля въпроса се чух да отговарям:

– Щастието е да се радваш на живота, такъв, какъвто е, в момента!

– Ами, ако моментът не е хубав? Тогава си нещастен ли?

– Ако в момента ти се случва нещо, което не е радостно си тъжен, гневен, разочарован, но щастието е в това да знаеш, че има и друго и да го потърсиш. Да, щастието е в това да имаш радост от самото живеене, а не непрестанно да го теглиш дали е хубаво или лошо.

– Нищо не разбрах… Знаеш ли, мамо, няма значение…

Ех, колко много значение имаше за мен обаче този въпрос. И се размислих за щастието. И се заех да опитам да го дефинирам. За себе си…

За мен щастието е състоянието на вътрешен мир и свобода. Свободата да бъдеш себе си, свобода да следваш себе си, свободата да задоволяваш собствените си потребности и да изпитваш удоволствие от живота. А вътрешният мир за мен идва, когато този процес на усещане на потребността, нейното задоволяване и изпитването на удоволствие от това се случват в условията на себе приемане, грижа и обич към мен самата. Когато този процес не е обгърнат в страх, не е прекъснат от чувство за вина и съм му се насладила с дълбока признателност към моето Аз. Щастието за мен е в това да поема отговорността за удоволствието в живота си и да си го позволявам, защото заслужавам.

Странно е обаче как рядко си задаваме въпроса за това колко удоволствие изпитваме в ежедневието си. Гоним щастието, но го обличаме в твърде химерни образи, така че да изглежда като недостижим висок връх в труднопроходима планина. И уж вървим към него, но приемаме, че пътят към щастието е труден, тежък, бавен. Драпаме напред, облени в пот, мислим си, че е неизбежно да ни боли, да сме сковани от умора, да се чувстваме зле, защото как иначе ще достигнем върха, където ни чака нашето щастие. Някои хора изживяват целия си живот в полите на планината, замръзнали в постоянното усилие да се борят, за да продължат. Други издрапват горе, целите окървавени от дерещите храсталаци на неудовлетворението, само за да установят, че това, което има горе не е тяхното щастие.

Банално звучи, но има толкова истина в думите “Няма път към щастието, щастието е в пътя”. Щастието е в това да вървим с удоволствие. Дори, когато вали има как да изпиташ удоволствие от това да се увиеш в дъждобран и да се насладиш на музиката на дъжда. Когато пече жарко слънце, можеш да сложиш шапката с широка периферия и бяла панделка и да нагазиш в ледения поток. И ако всяка стъпка по пътя е съпроводена от въпроса “От какво имам нужда сега, какво ще ми донесе удоволствие?” ей така неусетно вървейки, започваме да изпитваме това чувство за вътрешна свобода и мир. И достигаме върха – собствения ни връх на собственото ни щастие. Вътре в нас.
matterhorn-984128_1280