По алеите от детството

Напоследък все ме влече да се завръщам. Там, където съм била. Отивам, за да се върна. За да намеря нещо старо или да оставя нещо ново. Или наопаки.

Същата сянка. Същата олющена пейка. Същият аромат на море. Дори дюлята се е превила по същия начин. Само детето, седнало на пейката е друго…

boy-477013_1280

Вървя по алеите. Същите алеи, където се родиха най-пълнокръвните ми детски спомени. Усмихвам се и плача. Щастлива съм и ме боли. Лутам се между преди и сега, в лабиринта на спомените, когато крясъкът на настоящия миг ме обръща – „Мамооооо, а на тази люлка люляла ли си се като си била тук като малка?“. „Люляла съм се, мамче“, отвръщам притихнало, а сърцето ми се разтваря в спомена за татко, който с все сила ме залюляваше, а аз пищях от възторг и страх „Излитам към лунатаааааа“. Виждам мама, застанала на опашката за палачинки. Барът, на който сядахме вечер и ми купуваха лимонада. С чадърче! Двора на станцията, до среднощ приютил игрите на криеница. Нима беше преди 30 години?! Или беше вчера? Или е сега? Цял живот сякаш несъзнавано се опитвам да се върна там. В онова ухание на детство, на море, на безгрижие. Да изтичам отново след приятелския вик с покана за игра. Да отидем с тайфата по тъмно да крадем смокини. С мама да събираме миди по плажа. С татко да построим най-огромния пясъчен замък. Да се сгуша в сигурната и топла прегръдка на онова време. Там ми се връща. Но точно тогава моето днес нежно ме побутва „Мамо, ще ме залюлееш ли, ама много силно?“  Залюлявам го. Много силно. А той с блясък в очите надава вик „Излитаааам“. „Към луната“, добавям аз. А после ядем палачинки.

И разбирам, че това е един от тези моменти, когато минало, бъдеще и настояще се събират в едно.

Едно дихание, една въздишка, една сълза, един детски вик.

И няма нужда нито да отивам, нито да се връщам някъде. Защото всички, които са били и всички, които ще бъдат са тук. Заедно. В сърцето ми.

swing-174418_1920

 

 

 

 

Автор: Деница Илчева, 2017