Мечтайте и споделяйте мечтите си

Мечтайте, мили хора! Мечтайте и споделяйте мечтите си с другите. Пишете за тях, разказвайте ги, търсете и други вдъхновени от същата мечта! Защото тогава мечтите се сбъдват. Сбъдват се, макар и понякога да изглежда невъзможно. Сбъдват се, макар и пътят понякога да е стръмен. Сбъдват се, когато не се отказваме от тях!

Преди точно 3 години написах този разказ за едно мечтано училището, в което да учи сина ми. Тогава всичко написано беше просто литературна измислица, вдъхновена от книгата на Яков Хехт „Демократичното образование“. Беше един мечтан поглед в бъдещето, някъде в 2018 година.

Днес голяма част от тази мечта вече е реалност. 

 

Една мечта. Един ден в едно различно училище…

11 Август 2013, Деница Илчева

– Мамо, мамооо – чувах в просъница сина ми да ми говори, опитвайки се да ме събуди – Мамо, аз тръгвам към училище с Гого, защото ще довършваме проекта днес, няма да те чакам.

-Добре! – отвърнах – Тръгвай, аз ще дойда малко по-късно.

-Чао, мамо, направил съм чай, на котлона е – извика от вратата и го чух как излиза навън, бутайки колелото си.

Надигнах се от леглото и усетих аромата на билков чай от кухнята. Кога порасна толкова това дете, че започна той да ми прави чай?… Скоро навърши 8, имах чувство, че тези години се изнизаха неусетно. Докато пиех чая се опитвах да подредя програма за деня си. Днес беше училищният ми ден, денят от седмицата, когато не ходех в офиса, а го прекарвах в училището.

След един час вече бях в колата и пътувах натам. Измъкнах се от столичните задръствания и скоро градът остана долу зад мен, а Витоша бавно прегръщаше пътя. Паркирах в края на асфалтовата алея и продължих пеша. Миришеше на гора. През пътя пробягна катеричка. Вече дочувах детски гласове и врява. Както винаги правех  – спрях пред голямата дървена порта на училището и леко побутнах камбанката-звънец. Бяхме я направили заедно с децата в първия ден на училището. Усмихнах се, обзе ме онова леко чувство на радост и полет, което изпитвах винаги щом идвах тук.

Отворих портата и пред мен се разкри големия зелен двор, по средата на който се мъдреха 2 високи стари бора. Под сянката им както обикновено вече имаше групи деца и учители излегнали се на одеяла. Някои четяха, други тихо си говореха. Една група мъници на по 4-5 годинки играеха на някаква игра в кръгче и се смееха на неразбираема, измислена от тях песничка. Големите ги поглеждаха с усмивка, но шумотевицата не изглеждаше да им пречи. Помахах им за здрасти, в отговор получих покана да се включа в играта на малките. „После“, отвърнах, „Пазете ми място!“

Свих в сенчестата алея, покрай къщичката, в която правехме заниманията по забавна природна математика. Това беше първата къщурка, която създадохме – най-любимата за мен, в която май всяко ъгълче го познавах. Беше моята детска мечта – от дете обичах математиката, намразих я в гимназията обаче и то не защото задачите ми станаха трудни, а защото попаднах на една учителка, която така и не повярва, че някой може да обича да решава задача и че няма нужда да преписва решенията. Както и че на една задача често има повече от един начин да стигнеш до верния резултат. Надникнах и не се изненадах, че вътре имаше едва 6 деца. Не беше предпочитаното място, поне не и когато времето навън беше така хубаво. Учителката беше едно мило същество на около 25 години. Днес се занимаваха с дроби, макар че едва ли някой, който не е свикнал на алтернативен начин за усвояване на математика би се сетил. На голям кадастрон децата правеха някакви кръгове и със събрани пръчки ги разделяха… Нещо мъдруваха и с купчина шишарки… Бяха толкова вглъбени в това, което правеха, че скришом се измъкнах и продължих напред към централната част. Минах покрай лабораторията за експерименти, където се бяха скупчили двайсетина деца около батко Симо, който ентусиазирано им разказваше нещо за вулканите, а от едни буркани извираха някакви неща. Отгоре на масата 4 годишния Пепи гледаше с ококорени очи стичаща се по земята „лава“.

Малко по надолу беше фотографското студио – малка скована барачка, в която пазехме страхотни апарати и стативи. Цялата барака бе облепена със снимки от последната седмица. От храстите изскочи 8 годишната Мими и извика „Хей, трябваш ми. Днес учим портрет! Ще ми позираш ли?“  Позирах, разбира се! „Хей, преди да окачиш снимката искам да я видя, ОК? Или ме пооправи на фотошопа, да не приличам на баба ти!“ извиках подире й аз. „Хи-хи-хи, ще те оправя да – ще ти сложа брадавици“, кискаше се Мими и продължи, за да търси нова жертва за портрет с брадавици.

Сенчестата алея ме отведе до друго любимо място – залата за арт. Започна от едно малко дървено хале, което във времето се разрастваше и разрастваше и днес вече заемеше около 150 кв.м. Това  е едно от най-вдъхновяващите места в училището. Разхвърляните платна по пода, омазаните в бои стени, деца на различни възрасти, всяко потопено в своята картина, в своя свят и усещане. Днес беше деня за свободно рисуване, учителката по арт не беше там. Но не им и беше нужна. Вътре цареше някаква неземна хармония, бликаше красота, изпод всяко завъртане на четката. Едно от по-големите деца, на около 14 години помагаше на няколко от 6 годишните с изработването на глинени фигури. В края на залата беше масата за калиграфия, беше до отворената стена и гледаше към склона на планината. Изкуших се, имах време – сложих престилката и оставих душата си да порисува. Звучеше тиха chill out музика. Докато рисувах към мен тихо се присъедини и една от учителките по музика.

– Хей, ти пак си тук, все тук те намирам- прошепна тихо тя.

– Хахаха – засмях се, – и аз мога да кажа същото. Ти нямаше ли час по пиано сега?

– Имам да, ама решиха че искат първо да поиграят малко навън, дадохме си по 15 минути.

Тръгнах от арта и забързах покрай футболното игрище, където течеше усилена тренировка. В другия край на игрището група хлапета си играеха баскетбол.

Наближавах кухнята, усетих страхотен аромат на прясно изпечен хляб. Обещах си да не влизам, защото знаех какво ще се случи – щях да остана, да похапна и да седна на сладка приказка с леля Дора, нашата мила готвачка и учителка по готварство и кулинария. Тази мила 70 годишна жена – самата тя сякаш ухаеше на прясно изпечен хляб, на сладко от горски ягоди и кекс. От нея се лееше благост, топлина, уют – не случайно часовете й по готварство бяха и едни от най-посещаваните, а и повечето от нас – деца, учители, родители все си търсеха повод да останат при нея – уж да помагат, а всъщност да побъбрят…

Стигнах до централната къща – големия учебен център. Тук бяха отделните зали за различните занимания, стаите за почивка, музикалната къща и библиотеката. Погледнах си часовника и установих, че до часа ми има още 15 минути, така че се мушнах в библиотеката, сипах си един чай и се разходих измежду рафтовете с книги и старите фотьойли разположени безразборно навсякъде. В края на библиотеката беше стаята за дебат (доста несполучливо място й бяхме избрали) и там се чуваше, че тече някакъв много разпален спор.

Върнах се обратно в главния коридор, където за стотен път се зазяпах в снимките по стените – снимки от дните, когато започнахме да градим това училище, от откриването му, от празника на птиците миналата седмица. Така и не знаех кой се грижи за аранжировката тук, но имах чувство че винаги виждах нещо ново, когато минавах.

Влезнах в така наречената „Зелена учебна зала“ – все още мисля, че думата учебна не й подхожда. Това беше стая около 30кв.м, стените бяха боядисани в бледо зелено, на едната стена беше нарисувано голямо дърво, по клоните на което имаше копчета. На пода имаше голям рошав ярко зелен килим и разхвърляни възглавници. Събух се като влизах – без никой никога да беше искал да се събуваме в тази стая някак съвсем естествено, може би заради килима, всеки спираше отпред и влизаше по чорапи. Едно от тези неща, за които не ти трябва правило, то се случва естествено. Беше 11ч – за този час беше обявен урока по ‘”Предприемачество“, който аз водех. Никога не беше ясно колко деца ще се включат в урока – тези занимания се обявяваха с месечната и годишна програма, но никой урок не беше задължителен, не се очакваше от учениците нито да се записват нито всеки път да посещават урока. Това беше валидно за всички занимания и уроци – имаше ясна и предварително уточнена между ученици, учители, родители и външни лектори програма, но оттам нататък посещаемостта на всеки урок беше неизвестна с променлив характер. Миналата седмица на урока ми дойдоха 7 деца, всъщност така и никога нямах очакване за това колко ще се включат, така че и сега стоях и пиех чай и си подреждах материалите за днешния урок. Изненадах се (и признавам си се зарадвах), когато  в стаята влетяха отбора по футбол, а след тях се вмъкнаха и няколко от предучилищната група, с които се познавахме от часовете по забавна математика. Групата на „математиците“ както ги наричаха (няколко хлапета, които прекарваха дните си в къщата за математика и в бараката на конструиране и не се включваха в почти никакви дейности) естествено дойде, а също и още 5-6 от най-големите (14 годишните). Стаята се препълни, но като насядахме по земята в кръгче успяхме да се съберем. Часът мина страхотно – разделихме се на отбори и измисляхме продажбена политика на някакви странни артикули, правихме Brain storming сесия накрая и дадохме положителна обратна връзка на всеки от отборите за неговия продукт. Следващия път щяхме да измисляме рекламна кампания. Когато си тръгваха чувах как продължават да си говорят в коридора. Най-малкия участник в урока – 5 годишната Миа, ентусиазирано предлагаше тя да е рекламното лице на техния продукт. Постоях още малко в стаята, наслаждавах се на енергията, която се беше концентрирала там. Няма по вдъхновяващо нещо от това да виждаш естествено разгръщащия се потенциал на всяко едно от тези деца. И способността им в игра, без никакво усилие и досада в рамките на час и половина са създадат бизнес план, на който доста възрастни професионалисти биха завидели, ако не откъм детайли и изчерпателност, то със сигурност откъм творчески заряд и иновативност!

Беше 12.30ч и аз се понесох към Дзен поляната зад учебния център – това беше една сенчеста полянка, скрита от високи дървета, където 3 пъти на ден в точно определен час имаше занимание по йога и медитация. В началото на годината, когато стартирахме тази идея се събираха по не повече от 4-5 деца и по няколко учителя и родителя. Сега, 8 месеца по-късно поляната едва събираше всички и трябваше да мислим къде другаде да провеждаме тези уроци. За изненада на повечето родители това се оказа едно от най-успешните ни идеи. 10 минутната медитация се превърна в любима практика и сякаш промени енергията на цялото място. Промуших се покрай гъстите храсти, които почти закриваха пътеката. С изненада открих, че Мони, йога учителя го няма, а йогата води 12 годишната Еми. Тя се усмихна на изненадания ми поглед и тихичко прошепна „Мони е болен, днес аз ще водя, утре е Жоро. Настани се там, моля те и да започваме“. С дълбок респект последвах препоръката и си разпънах хавлията си в края на поляната до един малинов храст. Беше невероятно изживяване да слушаш как 12 годишно дете води йога практика!

След йогата се запътих към административната зала. Всъщност това беше склада, над който имаше едно голямо помещение от 150кв.м, в ъгъла на което държахме документацията, имаше няколко работни бюра, за когато и на когото се случеше да потрябват. Основната част от помещението беше т.нар. Демократична зала – тук беше мястото, където се провеждаха срещите на училището, срещи, в които участваха с равен глас учители, ученици и родители. На тази срещи се вземаха всички решения по отношение на управлението и организацията на учебната дейност. В 14 часа имахме среща там комисията по финанси, като днес трябваше да обсъдим и решим какъв бюджет ще ни е необходим за изграждане на нова танцова и театрална зала, защото сегашната не събираше желаещите да се включат в заниманията по танци и театър деца. Беше сериозен проект и щеше да отнеме значителни средства, но вече имаше няколко страхотни идеи, които щяхме да обсъдим.

Замислих се, че прекарах половин ден в училището на сина ми, а така и не го видях (той никога не искаше да посещава моите часове, както правеха и повечето деца всъщност – часовете, които родителите им водеха не им бяха от интересните). В същия момент телефонът ми звънна. Беше синът ми:

– Мамо, как мина урока?

– Супер! Надявах се с Гого да дойдете!

– Оооо, мамо, стига де, скучни са ми тези твоите бизнес щуротии. Пък и с Гоги сме много заети. Аз затова ти звъня – имаме още много работа по проекта, така че ще остана до по-късно днес. Ти можеш ли да ме изчакаш и да ни закараш после?

С Гого правеха проект за създаване на зеленчукова градина в училището и на следващия ден трябваше да я представят на училищния съвет. Работеха съвместно с още няколко ученика и с градинаря на училището, който им помагаше с информация за различните култури и тяхното отглеждане.

– Добре, няма проблем, като приключа ще дойда. Татко ти също ще дойде след работа. Можем и ние да помогнем с нещо, ако искате.

– Да, супер, елате, точно да помогнеш с презентацията, че още не сме готови. Хайде изчезвам, мамо, до после.

До мен профучаха няколко деца, които пускаха хвърчило. Усмихнах се. Една мечта живееше. Един малък, но толкова шарен, истински и вдъхновяващ свят беше вече факт. И това ми даваше вяра, че промяната в света не само е възможна, но ще се случи – достатъчно е група хора да помечтаят заедно…

(Тази история и персонажите в нея са измислени. Разказът за самото училище е вдъхновен и повечето идеи са взаимствани от книгата на Яков Хехт „Демократично образование“. Това училище не съществува в България… все още! Мечтата за него обаче е истинска.)”

Днес голяма част от тази мечта вече е реалност. Синът ми още не е на 8, а само на 6, но вече е ученик в такова различно училище. Имаме си прекрасна учителка по математика, с която учат дроби с ябълки, имаме си учител по наука и експерименти, имаме си ателие по рисуване с платна по пода, имаме си курс по фотография и фотошоп, децата се учат на предприемачество (макар че аз така и не се престраших да бъда учител, засега), правят хляб, играят футбол… Учители, родители и деца се учим как да градим заедно, в общност… И да, уви, не се помещаваме в мечтаната от мен сграда, но имаме още 2 години, в които да се случи.

Но знаете ли кое е най-хубавото? Че мечтаното усещане за свобода и простор в това училище го има! Щастието е там! И е по-хубаво, отколкото в мечтата ми!

Вижте сами!

Мечтайте и споделяйте мечтите си! Сбъдват се!