Déjà vu

Взимахме рейса от Хладилника и се качвахме на Златните мостове. Оттам тръгвахме по пътеката към хижа Еделвайс и към Конярника. Трябва да съм била на 5-6 години. Тези разходки са най-силнияt и емоционално зареден спомен с баща ми.

Спомням си историите, които ми разказваше, докато вървяхме. Спирахме често, за да ми покаже някоя гъба, странен корен или маркировката на близкото дърво. Най-обичах, когато имаше сняг. Тогава татко ме бутваше в някоя преспа, а смехът ми кънтеше в боровите клони. Целех го със снежни топки, а той се правеше, че бяга от мен. Казваше ми, че съм неговата гордост – “истинско мече турист”. Катерехме се по пътеката, а когато стигнехме до хижата, ядяхме сандвичи с лютеница и пиехме чай от термоса. И до ден днешен сандвичът с лютеница ми носи аромата на онези дни, а чаят от термос насред снега топли сърцето ми по особен начин. Слизането бе най-забавно, защото се спускахме с шейната по стръмните участъци на пътеката. Спомням си ясно, как веднъж скочих сама на шейната и полетях надолу, чувайки крясъците на баща ми да спра. После ми каза, че се страхувал, че ще падна и ще се ударя, а всъщност той самият бе паднал няколко пъти, опитвайки се да ме догони. Тази история дълго предизвикваше смеха ни. Сърцето ми пази спомена е как вървях по пътеката, а татко ме извика да се върна, за да ми покаже нещо. Посочи ми почти замръзналия планински поток. От едната страна на моста водата се промъкваше под снега, а тънък, издиплен в дантели лед се опитваше да превземе нейния устрем. От другата страна на потока ледът бе победил. Над него имаше преспи сняг и само глухо се чуваше как водата тече отдолу. Беше красиво, съвършено. Татко ми каза да го снимам. Нямахме фотоапарат тогава. Затова той ме научи как мога и без. Каза ми да погледна красотата, да отворя сърцето си и да запечатам там спомена за нея. Снимах. И до ден днешен образът на този поток е с мен, в най-дребни детайли. И до днес не пропускам да снимам със сърцето си красотата наоколо.

Днес с моя партньор и сина ни се качихме с колата до Златните мостове и въпреки, че имахме набелязан друг маршрут, синът ни избра да тръгнем по пътеката към хижа Еделвайс. Търкаляхме се в снега, с баща си се целеха със снежни топки. Когато стигнахме хижата ядохме сандвичи с лютеница и пихме чай от термоса. На слизане двамата се спускаха надолу с найлон. По едно време, на най-стръмния участък, малкият грабна найлона, хвърли се по корем и полетя с бясна скорост с главата надолу. А баща му търчеше след него, пързаляйки се по леда, падаше забележително и му крещеше да спре. А аз загубила всякакъв майчински страх се превивах от смях. А когато ги настигнах стояха на едно мостче да гледат потока и чух как баща му показва формите на леда и как реката сякаш я няма от едната страна на моста, защото снега я е покрил. Снимаха с телефона.

Светът ми се окъпа в сълзи. Сърцето ми се задави от обич. Светът се върти, времето минава, събираме се и се разделяме, но ей такива малки, наглед незначителни моменти остават в нас завинаги. За да се случат пак. И пак. И пак. И тогава никой не си е отишъл, тогава всички сме заедно в този миг на безвремие. Над един мост в настоящето. Над река, по която се носи минало и бъдеще само, за да ни напомни, колко е важно сега.

 

Деница Илчева, 2015

psychotherapy_card_small