Да се наместиш в себе си

Вървя си протяжно по улицата, когато периферното ми зрение доловя крачещото до мен мое отражение във витрината на магазина. Спирам стреснато. Отдавна май не съм се гледала в огледало, защото едва се познах – качила съм бая килограми, нося някакви размъкнати, нетипично за мен широки дънки, потник, раница на гърба. В ръката си държа бутилка вода… В този момент отражението ми бива задминато от фигура на жена в костюм, държаща голяма чаша капучино, която отчетливо и ритмично почуква по паважа с 10см токове. Давам си сметка, че не мога да се позная, защото, когато последно се срещах с огледалото, изглеждах точно като тази жена – втален костюм, високи токове, бяла риза, прическа, лек грим и задължителното капучино в ръка. Същата бях – в готовност, бърза, събрана, стегната, отговорна, изпълнителна, елегантна…

А сега се виждам отпусната, нехайна, малко разплута, отвеяна, неглиже… бавна. Давам си сметка, че в очите на света съм поредната жена в депресия, зарязала външния си вид. Изпитвам срам, събирам си образа от витрината, напъхвам се обратно, изправям гръб и с отчетлива крачка поемам към вкъщи. Там решавам да се напъхам в секси рокличка, да си оправя косата, да сложа грим. Правя го. Срещам се отново с огледалото. Този път избухвам в смях – виждам себе си преди 20 години, ама с бръчки. Приличам на лудото Ленче.

Глупавото огледало ми се смее и то. Дразни ме. Решавам, че не може да е по-силно от мен някакво си огледало. Изтривам грима, разрошвам си косата, напъхвам се в пижамата на дракончета. Сядам на земята пред огледалото и му се плезя. Майната ти! Добре ми е. Оставам така. Усмивката бавно пропълзява по лицето ми.

Осъзнавам, че огледалото винаги е било за мен така търсената външна оценка, външен образ, как другите ме виждат. Преди да отида при другите, питах огледалото. А от известно време то ми стана безразлично. Сякаш отлюспих от себе си нуждата да бъда харесвана.

Отново поглеждам лицето си и осъзнавам, че обичам всяка една бръчка по него, заигравам се с белите косъмчета в косата ми с нежността, с която галех бебешката косичка на сина ми. Виждам тялото си – несъвършено на вид и го прегръщам. Било толкова леко да обичаш себе си – ей така по пижама, без грим, без огледало, безусловно. Стана ми удобно вътре в мен. Уютно. Сгушено. Мисля, че се наместих…

Деница Илчева, 2014 @